ПИ 186 Проучването, осъществено с помощта на „Студентска програма за законодателни проучвания към Народното събрание” и нейния координатор г-жа Здравка Христова, имаше за задача да установи какво е дефинирането на използваните в Закона за културното наследство (2009 г. и последващи изменения) понятия – „културно наследство”, „културна ценност”, „археологически обект”, „археологическа ценност”, „културна стойност”, „национално значение”, „световно значение” – в законодателните практики на различни страни-членки на Европейския съюз.

За целта бяха определени четири от водещите в политиките си по опазване на културното наследство европейски държави – Италия, Франция, Испания и Гърция. Изборът им бе продиктуван от обстоятелството, че това са едни от най-богатите на културно наследство страни, които са формулирали като един от основните принципи на своите национални културни политики опазването и закрилата на това наследство. Те, за разлика от държави като Германия и Великобритания например, където подходът към културното наследство е доста по-либерален, са представители на една по-консервативна тенденция, чиито основни характеристики могат да бъдат обобщени  по следния начин:

1. Фокусът на националните законодателства е поставен преимуществено върху защитата на културното наследство.
2. Основна роля на публичната власт (местна, регионална, централна) при грижата за културното наследство и неговото опазване с множество делегирани правомощия в тази област.
3. Наличие на множество допълнителни регулативни и разрешителни режими в различните области на културното наследство.

Българските политики и законодателството в областта на културното наследство могат да бъдат причислени към този консервативен подход и поради тази причина сравнителното проучване с гореизброените страни е напълно уместно.

Бяха избрани също и няколко страни от Източна Европа – Унгария, Румъния и Хърватия, които, подобно на България, през последното десетилетие са хармонизирали своите закони в областта на културното наследство, съобразявайки ги с водещите европейски законодателни практики.

Макар в областта на културното наследство да не съществува общоевропейско законодателство, то все пак присъства като отделна тема в европейските културни политики, свързани с идеята за създаване на европейска идентичност и споделено европейското наследство. В отделни решения и документи на Европейския парламент и на Съвета на Европа се използват понятия като „обекти”, „транснационален обект”, „национален тематичен обект” и „културно наследство”, които също бяха предмет на настоящото проучване.

Общите изводи и констатации, които могат да бъдат направени като обобщение от законодателното проучване, са следните:

1. Използваните в българския Закон за културното наследство понятия „културно наследство”, „културна ценност”, „археологически обект”, „археологическа ценност”, „културна стойност”, „национално значение”, „световно значение” са напълно съотносими като съдържание към аналогични или сходни на тях понятия, употребявани в законодателството на водещи в тази област европейски страни. Те могат да бъдат частично доразвити и обогатени, но е илюзия да се мисли, че чрез усилия в тази посока ще се постигне значима положителна законова промяна – всяка дефиниция по принцип ограничава обекта, който описва и в този смисъл към нея винаги могат да бъдат отправяни претенции за по-голяма пълнота.
2. Използваните понятия трябва да бъдат разглеждани в цялостния контекст и философия на съответните национални законодателни практики. Механичното им доразвиване и употреба в българското законодателство може да породи нови проблеми.
3. Сравнението на различните законодателни практики в цялостен план очертава няколко посоки, в които българският Закон за културното наследство може да бъде усъвършенстван:

• по-ясна, по-детайлна регламентация и разширяване на правомощията, задълженията и функциите на местната власт и регионалните институции, свързани с опазването, изучаването и съхранението на културното наследство; макар в сега действащия Закон децентрализацията да е очертана като тенденция, то тя е по-скоро възможност, отколкото открито заявена публична политика в областта на културното наследство като отражение на съвременните идеи за споделената отговорност при неговото опазване и съхранение
• преодоляване на отчетливия дисбаланс между различните дялове на културното наследство в сега действащия Закон, доминиран от грижата за археологическите обекти и резервати; от допълнително развитие и обогатяване се нуждаят текстовете, посветени на нематериалното културно наследство, а така също и тези, свързани с културното наследство в областта на архитектурата
• по-добра правна регламентация, позволяваща най-атрактивните новооткривани движими паметници на културата да не бъдат концентрирани в най-големите национални музеи, а да бъдат експонирани в музеите, намиращи се на територията на съответния регион, където са открити

–               по-работещи и трайни решения, свързани с регламентацията на частните колекции и музеи

Тези съществуващи проблеми са очертани в множество други проучвания, които предшестват приемането на Закона за културното наследство през 2009 г., но и до момента не са намерили адекватно отражение в него, въпреки правените в следващите години промени.