Проучвания

205. Практика в страните от ЕС по отношение абсолютната давност за задължения в гражданските правоотношения (март, 2018 г.; 30 стр.)

ПИ 205

Погасителна давност в българското законодателство – резюме

Погасителната давност като институт на гражданското право се прилага основно в облигационните отношения. Наред с това, въпроси на погасителната давност възникват и в другите части на гражданското право- вещно, наследствено и др., както и в областта на семейното право. Погасителната давност се прилага и във връзка с искове за унищожаване на правни сделки.

В българската правна система липсва законова дефиниция относно погасителната давност, но с Решение № 484 от 12.01.2016 г. по н.д. № 1481/2015 г. на Върховния касационен съд на България, 1-во наказателно отделение, погасителната давност е определена като период от време, след изтичането на който кредиторът губи правото си да поиска принудително осъществяване на вземането си спрямо длъжника. Според съдебната практика общ принцип е, че всички вземания и права се погасяват по давност, освен ако със закон не е предвидено друго.

Според дадената дефиниция от съда, се вижда че погасителната давност не е срок като елемент на една гражданска сделка, а представлява самостоятелен юридически факт с погасителни последици.

Според сега действащият Закон за задълженията и договорите (ЗЗД) съществува обща погасителна давност от пет години уредена в чл. 110 и специална, уредени в други нормативни актове, както и в чл. 111[1] от ЗЗД ( но те нямат приложение когато законът или друг нормативен акт предвижда друга специална давност). [2]Специалните погасителни давности са установени с оглед на различни критерии. При едни от тях се държи сметка на източника на субективните права (възнаграждения за труд, вземания от наем), при други се изхожда от съдържанието на правото (например вземания от лихва).

Погасителната давност, била тя обща или специална има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние – с бездействието на кредитора фактическото положение е, че дадено право не се упражнява и следователно трябва да му се откаже възможността да си го търси по принудителен ред. В тази връзка погасяването по чл. 110 и сл. от ЗЗД, има предвид погасяване на правото на иск, тоест правото да се иска от съда защита на нарушено субективно материално право[3].

 

 

Резюме на погасителна давност в страните от Европейския съюз (ЕС)

С цел установяване практиката в страните от ЕС по отношение на абсолютната давност за задължения в гражданските правоотношения се извърши проучване посредством националното законодателство на Испания, Италия, Малта, Гърция, Естония, Ирландия, Люксембург, Австрия, Нидерландия, Португалия, Кипър, Литва, Латвия, Полша, Франция, Дания, Швеция, Великобритания, Словения, Унгария, Хърватска, Белгия, Румъния, Словакия, Финландия, Чехия, Германия.

В хода на извършеното проучване се установи, че в повечето законодателства на държавите-членки, института на давността е регламентиран в гражданския кодекс (Литва, Латвия, Люксембург, Малта, Нидерландия, Полша, Португалия, Румъния, и др.), а в по редки случай е налице уредба в специален закон. В сравнение с българската правна система, редица държави (Словакия, Чешка република, Естония, Полша) са избрали да уредят в общия закон специални давностни срокове, които в нашата правна система са уредени в специален закон (примерно в Кодекса за застраховане чл. 197 се съдържа уредба относно давностния срок по отношение на правата по застрахователния договор по застраховки „Живот“ и „Злополука“ и при застраховки „Гражданска отговорност“).

Таблица,

Общ давностен срок в страните от ЕС

ДЪРЖАВИ ДАВНОСТ
Люксембург, Австрия 30 години
Нидерландия, Португалия 20 години
Кипър, Литва, Латвия, Полша, Франция, Дания, Швеция 10 години
Великобритания 6 години
Словения, Унгария, Хърватска, Белгия 5 години
Румъния, Словакия, Финландия, Чехия, Германия 3 години
Испания, Италия, Малта, Гърция, Естония, Ирландия Няма информация за общ давностен срок

 

По отношение на продължителността в по-голяма част от изследваните държави, както е видно от таблицата по-горе са определи давностния срок да е десет години, това са държавите Кипър, Литва, Латвия, Полша, Франция, Швеция и Дания.

Единствено в Люксембург и в Австрия давностния срок е с най-голяма продължителност, а именно 30 години. Дали тази продължителност не се свързва с това, че Общият граждански кодекс на Австрия (Das Allgemeine Bürgerliche Gesetzbuch, ABGB) е един от най-старите частноправни кодекси на света, a в Люксембург знаем, че действащатa конституция е от 17 октомври 1868 г., в това отношение също е налице сходство между двете държави.

В Гражданския кодекс на Португалия е уредено, че в срок от 20 години се погасяват всички вземания, същия срок е определен и в Нидерландия, но там разпоредбата изрично казва, че се погасява правото  на иск, „освен ако закон предвижда друго“, т.е. в специален закон може да предвиден и по продължителен срок.

Останалата част от държавите са определили три и петгодишна давност, а Великобритания прилага общ давностен срок от шест години, като законодателят е  изброил изрично видовете искове, които се погасяват.

По отношение на Испания, Италия, Малта, Гърция, Естония, Ирландия не се установи съществуването на изрична разпоредба относно обща давност, с която да се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, в тези държави е установена единствено специална давност.

От представената по долу информация относно всяка една от държавите-членки на ЕС може да се заключи, че в по-голямата си част държавите се стремят да конкретизират т.е. да използват по-често специална давност, отколкото обща погасителна давност.

[1] Чл. 111. С изтичане на тригодишна давност се погасяват:

а) вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност;

б) (изм. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.) вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор;

в) вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.

г) (зал. – ДВ, бр. 12 от 1993 г.)

[2] Гражданско право, проф. д-р Любен Василев, 2000 г.

[3] Решение № 845 от 02.06.2003 г. по гр. д. № 2471/2002 г., V гр. о. на ВКС, докладчик съдията Тодор Домузчиев.