Проучвания

212. Правно положение на лица с умствена, психична и интелектуална недостатъчност /сравнително-правен анализ/ (март, 2019 г.; 85 стр.)

ПИ 212

Резюме

Общоприето е, че не всяко физическо заболяване представлява увреждане. По подобен начин може да се направи разграничение между психично заболяване и психосоциално увреждане. Когато даден индивид преживява краткосрочен проблем с психично здраве с ограничена тежест, това само по себе си не може да представлява увреждане за целите на закона за недискриминация. За разлика от това, проблемът с психичното здраве, който продължава или се повтаря, може да представлява психологическа недостатъчност и да доведе до увреждане.

В този доклад терминът „психосоциално увреждане“ е възприет като отнасящ се до психологическите нарушения, които при взаимодействие с други бариери пораждат увреждане. Често срещани примери за състояния, които могат да доведат до психо-социални увреждания, включват: депресия, тревожност, стрес, зависимости, фобии, хранителни разстройства, шизофрения, посттравматично стресово разстройство, биполярно разстройство и личностни разстройства.

В някои държави-членки терминът „умствено увреждане“ e често използван. Макар че това може да включва лица с психо-социални увреждания, обикновено то обхваща и лица с интелектуални затруднения (например лица със синдром на Даун).

Директивата за равенство в областта на заетостта[1], приета през 2000 г. забрани дискриминацията в сферата на заетостта и професиите на основата на религия или убеждения, увреждане, възраст и сексуална ориентация. Директивата не съдържа определение за увреждане, но Съдът на Европейския съюз (СЕС) приема, че това включва увреждания, произтичащи от „психологически нарушения“[2].

Следователно, лицата, които страдат от проблеми с психичното здраве, следва да се третират като лица с увреждания и могат да се възползват от задължението на работодателите да осигурят подходящо настаняване, за да позволят на лицата „да има достъп, да участва или да се издига в професията[3].

Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания (наричана по-нататък КПХУ или Конвенцията) се основава на социалния модел на уврежданията. Той обаче не дефинира понятието за увреждане, нито очертава ясно кой попада в групата на „хората с увреждания“. Вместо това Конвенцията включва насоки относно понятието за хора с увреждания в член 1, който гласи:

Хората с увреждания включват лица с трайна физическа, умствена, интелектуална и сетивна недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществото равноправно с останалите.

 

Използването на термина „умствена” ясно показва, че лицата с психо-социални увреждания трябва да бъдат обхванати от Конвенцията, въпреки че Комитетът на ООН за правата на хората с увреждания и някои организации на хората с увреждания предпочитат да използват термина „психосоциално увреждане”.

Ратифицирането на КПХУ от ЕС и член 1 от Конвенцията бяха определящи за тълкуването на термина „увреждане“, прието от СЕС за целите на Директивата за равенство в заетостта в HK Danmark (Ring and Skouboe Werge) и други дела. Едно лице ще се квалифицира като такова с увреждане по дефиницията на Съда ако отговаря на следните условия:

  • Има ограничение, което произтича, наред с останалото, от психологическа недостатъчност;
  • Недостатъчността е дългосрочна;
  • Недостатъчността, във взаимодействие с различни бариери, възпрепятства участието на заинтересованото лице в професионалния живот на равна основа с другите работници и служители.

Хората с психо-социални увреждания могат да се сблъскат с редица предизвикателства при установяването, че попадат в обхвата на това определение. Като се има предвид несигурността относно точната диагноза на психологическата недостатъчност или психичните проблеми, медицинската документация, потвърждаваща съществуването на недостатъчност, може да бъде по-спорна, отколкото в сравнение с някои физически увреждания. Освен това, като се има предвид колебливото и непредсказуемо естество на много психични заболявания, за индивидите може да е трудно да установят, че състоянието им е достатъчно дългосрочно, за да се квалифицира като увреждане.

Що се отнася до защитата от дискриминация, КПХУ съдържа широко определение за дискриминация въз основа на увреждане, като отбелязва, че то включва отказ от подходящо настаняване. Конвенцията също така определя някои специфични за заетостта права в член 27. Директивата за равенство в областта на заетостта забранява пряка или непряка дискриминацията по отношение на заетостта, както и дискриминация под формата на тормоз или инструкция (заповед) за дискриминиране. Тя налага също така изискване към държавите-членки да установят задължение за подходящо настаняване, въпреки че това не е свързано изрично с нормата за дискриминация. В делото HK Danmark (Ring and Skouboe Werge) СЕС, въз основа на КПХУ, установи, че понятието за подходящо настаняване „трябва да се разбира като отнасящо се до премахването на различните пречки, които възпрепятстват пълното и ефективно участие на хората с увреждания в професионални живот на равни начала с други работници и служители“.

 

Положението на хората с психо-социални увреждания на пазара на труда

Нараства международното внимание към влиянието на проблемите на психичното здраве сред работната сила. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) установи, че обикновено 5% от населението в трудоспособна възраст има „тежко“ психично разстройство, докато 15% имат „умерено“ психично разстройство.[4] Европейското проучване на условията на труд за 2010 г. показа, че 22% от жените и 19% от мъжете са имали лошо психично здраве.[5] Повече от един от петима работници заявяват, че постоянно или през повечето време са били подложени на стрес по време на работа.[6] През 2014 г. проучване на Евробарометър попита дали през последните дванадесет месеца, анкетираните са имали някакви здравословни проблеми, които са били причинени или са се влошават вследствие на работата. Стресът, депресията или тревожността са цитирани от 27% от анкетираните в ЕС.[7]

Данните често показват, че хората с психични проблеми са по-склонни да бъдат безработни или икономически неактивни (т.е. вече не търсят работа). Проучването на ОИСР установи, че „хората със ТПР (тежки психични разстройства) обикновено са 6-7 пъти по-склонни да бъдат безработни, отколкото хората без такова разстройство, както и тези с ОПР (обичайни психични разстройства) 2-3 пъти.[8]

Има по-малко международни данни, които се фокусират върху ролята, която дискриминацията играе в създаването на бариери за намиране и оставане в заетостта. Има обаче академични изследвания, които показват, че дискриминацията се възприема от хората с психо-социални увреждания като общи. През 2009 г. проучване на лица с клинична диагноза на шизофрения в 27 страни установи, че 29% от респондентите са заявили, че са имали неравностойно положение при намирането на работа или запазването на работа поради „диагнозата психично болен”.[9]

Налице е все по-голямо доказателство за инициативи на някои работодатели за насърчаване на задържането на работа на лица с психо-социални увреждания. Например в сектора на телекомуникациите работодателите и профсъюзите са изготвили „добри практики“ за подобряване на психическото благосъстояние на работниците.[10] Макдауъл и Фоси установиха, че най-често срещаните мерки за подкрепа са:

  • помощ от служител за подпомагане на заетостта (по време на подбор/назначаването или работния процес);
  • гъвкаво работно време (включително намалено работно време);
  • модифицирано обучение и надзор;
  • променени работни задължения;
  • физическо настаняване на работното място (например по-тихо работно място).[11]

Проучване в Обединеното кралство на над 2000 служители във висшето образование, които са имали проблеми с психичното здраве, установи, че 74% от получилите мерки за подкрепа на работното място, ги за положителни или много положителни.[12]

 

Национални дефиниции за увреждане в законодателството за недискриминация и лица с психо-социални /ментални/ увреждания

Когато националното законодателство за недискриминация съдържа определение за увреждане, това определение може да обхване лица с психо-социални увреждания, както и лица с други форми на увреждане. Въпреки това, самата психологична недостатъчност или психично заболяване само по себе си не е достатъчно, за да може дадено лице да има този статут, а националните дефиниции за увреждане поставят допълнителни изисквания, които трябва да бъдат изпълнени, за да може дадено лице да се счита за такова с увреждане. Тези изисквания се отнасят до въпроси като предоставянето на медицинско доказателство за съществуването на недостатъчността, което води до увреждане, дългосрочност или трайност на недостатъчността, или официално признаване на статута на лице с увреждане от службата за социално осигуряване. Въпреки че нито едно от тези изисквания не отделя хора с психосоциални увреждания, за тези хора може да бъде по-трудно да отговорят на тези изисквания, отколкото при хората с други форми на (видими) увреждания и следователно по-трудно за хората с психо-социална недостатъчост в рамките на закона за недискриминация на хората с увреждания.

В дванадесет държави-членки (Австрия, България, Кипър, Чехия, Естония, Германия, Ирландия, Малта, Португалия, Испания, Швеция, Великобритания) националното законодателство за недискриминация съдържа определение за увреждане. Във всички случаи тази дефиниция е в състояние да обхване лица с психо-социални увреждания; въпреки това терминът „психо-социално увреждане“ не се използва в нито един от законодателните актове. Вместо това се използват различни алтернативни термини, за да се опише съответната недостатъчност или увреждане: „психологическо състояние“ (Австрия), „загуба или нарушаване… в психиката на индивида“ и „психическо увреждане“ (България), „психологическо ограничение(Кипър), „психологическо… увреждане“ (Чешка република), „аномалия в… психическата структура или функция“ (Естония), „психично здраве“, което се различава от типичното състояние (Германия), „психологически функции“ (Португалия), „психологическа недостатъчност“ (Испания) и „умствено ограничение“ (Швеция и Великобритания). Ирландските закони за равенство в заетостта от 1998 г. до 2015 г. съдържат доста подробно описание на недостатъчността, която може да доведе до психо-социални увреждания, като фокусът е върху въздействието на „състояние, болест или заболяване“, което би трябвало да засегне мисловните процеси, възприятията за реалността, емоции или преценка или води до неуравновесено поведение. Малтийският закон (Закон за равните възможности (лица с увреждания) от 2000 г.) прави разлика между недостатъчност и увреждане и определя и двете. Недостатъчността включва загуба, ограничение или аномалия на „психологическа“ структура или функция, докато увреждането е „умствена“ недостатъчност, което „във взаимодействие с различни бариери може да възпрепятства пълното и ефективно участие на лицето в обществото на равна основа с другите“.

В някои случаи терминът „умствена“ недостатъчност или ограничение се използва изключително в контекста на психо-социалните увреждания (т.е. не се отнася до интелектуално нарушение или нарушение в способността за учене или увреждане). Терминът „умствено“ се използва в този смисъл в малтийското, испанското и шведското право.

За разлика от това, дефинициите за увреждане в австрийските федерални закони и чешкото законодателство за недискриминация изглежда използват термина „психично“ състояние или нарушение, свързан изключително с интелектуални нарушения или нарушения в способността за учене (с термина „психологически“, свързани с психосоциални увреждания). Това важи и за кипърския закон за лицата с увреждания. Накрая, Естонският закон за равно третиране и британският Закон за равенството от 2010 г. използват термина „психическо“, за да обхванат увреждания, които допринасят или за интелектуални затруднения, или за психо-социални увреждания. Това е въпреки факта, че двете форми на увреждания са много различни.

 

Някои национални дефиниции отразяват социалния модел на уврежданията, както е признато в член 1 от КПХУ, и изискват увреждането, във взаимодействие с различни бариери, да възпрепятства пълното и ефективно участие на идивида в обществото на равна основа с другите, докато други приемат по-тясна гледна точка и изискват лицето да бъде официално признато като притежаващо известна степен на недостатъчност, за да се квалифицира като лице с увреждания.

Както в Италия, така и в Люксембург, националното законодателство за недискриминация (на лицата с увреждания) не съдържа определение за увреждане, но законодателството за недискриминация съдържа препратка към друг закон, който сам по себе си съдържа дефиниция, която би могла да обхване лицата с психо-социални увреждания. Във Франция многобройни законодателни актове забраняват дискриминацията на лицата с увреждания, но не дават дефиниция за увреждане. Въпреки това френският закон, който определя задължението за разумно приспособяване, съдържа дефиниция за увреждане, която обхваща лицата с психо-социално увреждане. Същото е положението и в Словения.

Националното законодателство за недискриминация не съдържа определение за увреждане в дванадесет държави-членки (Белгия, Хърватия, Дания, Финландия, Гърция, Унгария, Латвия, Литва, Холандия, Полша, Румъния и Словакия). Не трябва обаче да се приема, че липсата на каквато и да е дефиниция за увреждане в законодателството за недискриминация предполага, че хората с психо-социални увреждания не са защитени от дискриминация в тези държави. В действителност, има съдебни прецеденти, които потвърждават, че хората с психо-социални увреждания са защитени от недискриминационното право в някои от горепосочените държави-членки на ЕС. Въпреки че законодателството за недискриминация може да не съдържа дефиниция за увреждане, националното законодателство уреждащо други въпроси, свързани с уврежданията, дефинира понятието и може да има различни определения за увреждане, които могат да бъдат намерени в националното законодателство. При отсъствието на подходящ източник на правото, като напр. насоки за тълкуване на закона за недискриминация или съответната прецедентна съдебна практика, съществува риск тези други определения, които не са разработени с недискриминационен закон, да не могат да бъдат приложени, в контекста на недискриминационното право.

Законодателството за недискриминация, което защитава лицата от дискриминация на базата на здравословно състояние, както и увреждания, може да осигури по-голяма защита от дискриминация за хора с психо-социални разстройства. Такова законодателство съществува например в Хърватия, Унгария и Словакия. По-специално, хората, които имат лошо психично здраве, но не се считат за лица с психо-социално увреждане съгласно закона, могат да установят, че въпреки това са защитени от дискриминация в такива ситуации. И накрая, КПХУ, която създава уредба относно понятието „хора с увреждания“ в член 1, с тази разпоредба, изрично обхващаща „умствените увреждания“, е пряко приложима в някои държави-членки на ЕС и във всички случаи е ратифицирана от 27 от настоящите 28 държави-членки на ЕС, както и от самия ЕС.

Що се отнася до съдебната практика, в повечето държави-членки само една малка част от случаите бяха идентифицирани от Европейската мрежа от правни експерти в областта на равенството между половете и недискриминацията, в която съдилищата или трибуналите изрично са преценили дали дадено лице с психо-социално увреждане трябва да се разглежда като такова с увреждания или не за целите на съблюдаване на принципа за равенството пред закона. Обединеното кралство и Ирландия изглежда се различават по своя опит, тъй като има голям обем съдебни дела от лица с психо-социални увреждания. Съгласно съдебната практика относно дискриминацията при наемане на работа, хората с различни психосоциални увреждания (посттравматично стресово разстройство, депресия, стрес, биполярно разстройство) трябва да се разглеждат като хора с увреждания. Тази съдебна практика идва от различни държави-членки.

Съдебната практика, която се занимава с други области, като например достъп до обезщетения, свързани с увреждания, и дискриминация в училище, също признава хората с психични увреждания за хора с увреждания. В някои случаи съдилищата са използвали КПХУ при разглеждането на такива въпроси. От друга страна, националната съдебна практика също така постанови, че хората с психични увреждания не се квалифицират като такива с увреждания в някои случаи. В дело по трудов спор пред Датски съд е установено, че лице с депресия не е такова с увреждане, тъй като депресията му се счита за такава с недостатъчна продължителност и недостатъчно тежка, докато в България, в дело, което няма за предмет трудов спор, лице с разстройство на личността не се разглежда като такова с психично разстройство, а само като „психологически проблем“ и следователно не е защитено поради своето „психичното състояние“ съгласно Закона за защита от дискриминацията.

Като цяло обаче, с изключение на Ирландия и Обединеното кралство, съдебната практика, която разглежда такива въпроси, е силно ограничена. В някои случаи това може да отразява факта, че хората с психологическа недостатъчност лесно се квалифицират като лица с увреждания, а съдилищата не са натоварени да пресъждат статуса на лице с увреждане, докато в други случаи това може да отразява общата липса на дела, заведени от лица с психо-социални увреждания.

 

Въпроси, свързани със стигмата и разкриването на информация за хора с психо-социални увреждания

Значителен обем от литература документира как психичните проблеми са свързани със стигмата. Стигмата може да има различни форми, включително етикетиране, стереотипи, сегрегация и неблагоприятно третиране (дискриминация).[13] Сред изявените стереотипи, свързани с проблемите на психичното здраве, съществува страх от опасност и схващането, че такива хора са склонни към насилие.[14] Това може да доведе до избягване и изолация на лицата с психо-социални увреждания.

В миналото хората, които имат проблеми с психичното здраве, често очакват появата на стигма в бъдеще. Това може да накара хората да избягват ситуации, в които може да се срещне стигма. В контекста на пазара на труда, някои избират да не търсят работа поради очакване на стигма и / или да не разкриват проблеми с психичното здраве на работното място. Проучване в Ирландия на лица с проблеми с психичното здраве установи, че 60% от участниците са спрели да кандидатстват за работа.[15] В Дания проучването установи, че 87% са скрили психичното си разстройство на пазара на труда, докато 75% са се въздържали да кандидатстват за работа по причини, свързани с психичното им здраве.[16]

Един от източниците на доказателства за стигмата са проучванията на обществеността относно отношението им към хората с психични проблеми. Те често разкриват значително ниво на антипатия или дискомфорт към такива лица, въпреки че може да има индикации за подобряване на нагласите във времето. През 2006 г. Специален Евробарометър за психичното благосъстояние установи, че 37% са напълно съгласни или склонни да се съгласят с твърдението, че „хората с психологически или емоционални здравословни проблеми представляват опасност за другите“.[17] По-новите изследвания на Евробарометър се съсредоточиха върху социалните отношения, като попитаха хората дали им е трудно да говорят с някой със значителен проблем с психичното здраве. Като цяло 67% от анкетираните заявяват, че няма да имат никакъв проблем да говорят с такъв човек, докато 22% заявяват, че ще им е трудно.[18]

Кампаниите срещу стигмата, организирани от правителството или от гражданското общество, изглежда са се увеличили през последните години. Една илюстрация на тази тенденция е формирането през 2012 г. на Глобалния алианс за борба срещу стигмата.[19] Това обединява основните кампании срещу стигмата от Австралия, Канада, Дания, Ирландия, Нидерландия, Нова Зеландия, Испания, Швеция, Швейцария, Великобритания и САЩ. Например, в Швеция, Hjärnkoll[20] е кампания против стигмата, която включва инициатива за посланик (т.е. разказ от онези, които са имали проблеми с психичното здраве). Кампанията включваше дейности, фокусирани върху работното място, като например обучение за мениджъри и служители. Съответните инициативи се провеждат и под егидата на политиката в областта на общественото здраве. Например в Латвия през 2014—2015 г. се проведе национална информационна кампания, наречена „Не се отклонявайте!“[21] Целта на това е да се намали стигматизацията и да се повиши информираността за психичните заболявания.

 

Подходящо настаняване и хора с психо-социални увреждания

Всички държави-членки са въвели задължението за подходящо настаняване в своето национално законодателство и всички национални експерти са се съгласили, че хората с психо-социални увреждания по принцип са в състояние да се възползват от задължението да предоставят подходящо настаняване (при условие че те попадат в рамките на съответната дефиниция на уврежде в националното право). В член 5 от Директивата за равенство в областта на заетостта се посочва, че „работодателите предприемат подходящи мерки, когато е необходимо в конкретен случай…“. Като се има предвид, че настаняването е съобразено с нуждите на конкретен индивид, логиката предполага, че в един момент работодателят трябва да има познания за бариерите, с които се сблъсква лицето, за да прецени дали могат да бъдат предприети ефективни мерки за смекчаване или премахване на тези бариери. Една от основните последици от стигмата е, че много хора избират да не разкриват психо-социални увреждания на работното място. Това означава, че при спорове, свързани с това дали работодателят е спазил задължението за осигуряване на разумно приспособяване, може да възникне спор относно това дали работодателят е знаел или е трябвало да знае за увреждането на служителя. Неразкриването или забавянето на оповестяването може да отслаби искането на служителя. Научно изследване в Обединеното кралство, установява, че забавеното известяване или неразкриването, често се тълкуват от съда като доказателство за липса на сътрудничество от страна на служителя.[22]

Тези трудности могат да се усложнят от неяснотата в закона относно степента на знания, изисквани от работодателя, за да се вмени задължението за осигуряване на подходящо настаняване. Три държави (Полша, Испания, Обединеното кралство) включват изрични изисквания, свързани със знанието в националното законодателство. В други държави това е или задължително изискване на законодателството; изискване, признато чрез съдебната практика; или правното положение остава неясно.

В 22 държави-членки няма докладвани примери за значителна национална съдебна практика относно подходящото настаняване на работното място за лица с психо-социални увреждания. В Германия националният експерт съобщи, че психосоциалното увреждане е обхванато от националното законодателство за недискриминация и, без съмнение, съществува задължение за подходящо настаняване в рамките на предвидените от закона граници. Съдебна практика е установена в Дания, Франция, Ирландия, Холандия и Великобритания. Съдебната практика показва, че съдилищата са приели, че лицата с психо-социални увреждания имат право да позовават на задължението на работодателите да им осигурят подходящо настаняване. В решенията се посочват и видовете мерки, които биха могли да бъдат очаквани от работодателите. Например в Дания Съветът за равно третиране е констатирал нарушение на задължението за осигуряване на подходящо настаняване в случай, в който една община е освободила служител, който е имал депресия, тревожност и посттравматично стресово разстройство. Преди да вземе решение да освободи служителя, общината е трябва да проучи дали служителят би могъл да изпълнява задълженията си с постоянно намалено работно време.[23]

 

Различната терминология, използвана в националното, европейското и международното законодателство, свързана с хора с психо-социални увреждания, води до объркване. Като се имат предвид терминологичните различия, винаги е важно да се изясни как се използват конкретни термини. По-специално, съществуват големи възможности за объркване по отношение на използването и разбирането на термина „умствена“ недостатъчност или увреждане, а законодателите, съдилищата и другите, които използват този термин, трябва винаги да изясняват или обясняват своето разбиране за термина.

Важно е създателите на политики и съдилищата, включително Съдът на ЕС, да са наясно с ролята, която стигмата може да играе в създаването на неблагоприятни условия за хората с психо-социални увреждания, и да вземат това предвид при тълкуването на понятието за увреждане. Докато СЕС досега не е разглеждал случай, в който лице с психо-социално увреждане е предявило защита срещу дискриминация поради увреждане, неговата съдебна практика (напр. Z и Kaltoft) е разкрила фокус върху необходимостта недостатъчността физически да ограничава способността на индивида да работа преди дадено лице да може да разчита на защита от Директивата за равенство в заетостта. Бъдещата съдебна практика на Съда следва да признае, че стигмата, предразсъдъците и фалшивите предположения могат да имат особено неблагоприятен ефект върху хората с увреждания, и особено на лицата с психо-социални увреждания. Тя не трябва да изисква само увреждане да има въздействие върху способността за работа, преди дадено лице може да бъде признато за такова с увреждане и/или да предяви иск за защита срещу дискриминация по отношение на хората с увреждания.

Има място за правителствени и бизнес инициативи за борба със стигмата, свързана с психо-социалните увреждания. Понастоящем само малка част от държавите-членки са приели национални или регионални програми за борба с това стигматизиране. Необходими са съгласувани действия от страна на правителството и бизнеса, за да се изгради климат, в който работниците да имат увереност да разкрият всички нужди, свързани с психо-социално увреждане, и следователно да имат достъп до подходящо настаняване. На равнището на индивидуалното работно място работодателите трябва да развият култура, в която работниците се чувстват в състояние да разкрият проблеми с психичното здраве, като знаят, че ще получат разбиране и подкрепа. В същото време работодателите трябва да избягват прекомерни искания за информация от работници, които търсят настаняване. Това може да помогне за заобикаляне на бариерите, произтичащи от нежеланието на работниците да разкриват психосоциални увреждания.

Съществуват големи различия в степента, в която хората с психо-социални увреждания в държавите-членки разчитат на законодателството за недискриминация; малка част от държавите имат развита съдебна практика в тази област (особено Обединеното кралство и Ирландия), докато в повечето от тях има много малко. Има няколко възможни причини, които биха могли да обяснят това. По-точна картина на националните модели на правораздаване би могла да подпомогне разбирането на причините, поради които недискриминационното законодателство се използва по-често в някои държави.

 

 

[1] Директива 2000/78/ЕО за създаване на обща рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите [2000] ОВ L303/16.

[2] Параграфи 38-39, съединени дела C-335/11 and 337/11, HK Danmark v Dansk almennyttigt Boligselskab, HK Danmark v Dansk Arbejdsgiverforening, ЕС:C:2013:222.

[3] Член 5, Директива 2000/78.

[4] ОИСР, „Болни на работа? Митове и реалности относно психичното здраве и работа“ (ОИСР 2011) 20.

[5] Eurofound и EU-OSHA, „Психосоциални рискове в Европа: разпространение и стратегии за превенция“ (Служба за публикации на Европейския съюз 2014 г.) 35.

[6] Пак там.

[7] TNS Political & Social, „Условия на труд“ Flash Eurobarometer 398 (Европейски съюз 2014) 72.

[8] ОИСР, „Болни на работа? Митове и реалности относно психичното здраве и работа“ (ОИСР 2011) 12.

[9] Г. Торникрофт, Е. Брохан, Д. Роуз, Н. Сарториус и М. Лийз, „Глобален модел на опитна и очаквана дискриминация срещу хората с шизофрения: междусекторно проучване“ (2009) 373 The Lancet 408, 410.

[10] ETNO и UNI Europa, „Добра работа, добро здраве“ (2010): https://www.etno.eu/datas/publications/studies/etnogoodpracticeguidelines-en.pdf

[11] C. McDowell и E. Fossey, „Настаняване на работното място на хора с психични заболявания: преглед на обхвата“ (2015 г.) 25 Journal of Occupational Rehabilitation 197, 199.

[12] Equality Challenge Unit (ECU), „Разбиране на корекциите: Подкрепящ персонал и студенти, които изпитват трудности с психичното здраве“ (ECU 2014).

[13] G. Thornicroft, Shunned: Дискриминация срещу хора с психични заболявания (OUP 2006) 180.

[14] T. Scheid, „Стигмата като бариера пред заетостта: психически увреждания и законът за американците с увреждания“ (2005) 28 International Journal of Law and Psychiatry 670, 674.

[15] L Mac Gabhann, R Lakeman, P McGowan, M Parkinson, M Redmond, I Sibitz, C Stevenson и J Walsh, „Чуйте гласа ми: опитът на дискриминацията на хората с проблеми с психичното здраве в Ирландия“ (Dublin City University 2010) 64.

[16] Pernille Skovbo Rasmussen and Peter Ejbye-Ernst, ‘Oplevet diskrimination og stigmatisering blandt mennesker med psykisk sygdom’ (KORA 2015).

[17] Европейската комисия, „Психично благосъстояние“ Специален Евробарометър 248 / вълна 64.4 (2006) 45.

[18] Европейската комисия, „Психично здраве“ Специален Евробарометър 345 / вълна 73.2 (2010) 61.

[19] http://www.time-to-change.org.uk/globalalliance посетен 8 август 2016.

[20] http://www.nsph.se/hjarnkoll/ посетен 8 август 2016.

[21] http://www.nenoversies.lv посетен 5 август 2016.

[22] G. Lockwood, C. Henderson и G. Thornicroft, „Дискриминация на хората с увреждания на психичното здраве: право, политика и практика“ (2014 г.) 14 International Journal of Discrimination and the Law 168, 176.

[23] Дания, Съвет за равно третиране, Решение 34/2016 от 2 март 2016 г.