Проучвания

218. Законодателно проучване на режимите и инструментите за опазване на сгради и паметници на културата в Австрия, Гърция, Испания, Италия, Португалия и Франция (юли, 2020; 59 стр.)

ПИ 218

Резюме

на извършеното законодателно проучване по темата “Законодателно проучване на режимите и инструментите за опазване на сгради и паметници на културата в Австрия, Гърция, Испания, Италия, Португалия и Франция”

от доц. д-р Георги Вълчев, преподавател в СУ „Св. Кл. Охридски” – Философски факултет, ръководител на магистърска програма „Мениджмънт и социализация на културното наследство”

 

Проучването, осъществено с помощта на „Студентска програма за законодателни проучвания към Народното събрание” и нейния координатор г-жа Здравка Христова, имаше за задача да установи какви са режимите и инструментите за опазване на сгради и паметници на културата в законодателните практики на различни страни-членки на Европейския съюз.

В проучването взеха участие Богдан Петков, Лазарина Николова, Мила Арабаджиева и Петя Симеонова.

За целта бяха определени шест от водещите в политиките си по опазване на културното наследство европейски държави – Италия, Франция, Испания, Австрия, Португалия и Гърция. Изборът им бе продиктуван от обстоятелството, че това са едни от най-богатите на културно наследство европейски страни, които са формулирали като един от основните принципи  на своите национални културни политики опазването и закрилата на това наследство. Всички те, за разлика от държави като Германия и Великобритания например, където подходът към културното наследство е доста по-либерален, са представители на една по-консервативна тенденция към която принадлежи и България, чиито основни характеристики могат да бъдат обобщени  по следния начин:

  1. Фокусът на националните законодателства е поставен преимуществено върху защитата на културното наследство.
  2. Основна роля на публичната власт (местна, регионална, централна) при грижата за културното наследство и неговото опазване с множество делегирани правомощия в тази област.
  3. Наличие на множество допълнителни регулативни и разрешителни режими в различните области на културното наследство.

Българските политики и законодателството в областта на културното наследство с пълно основание могат да бъдат причислени към този консервативен подход, тъй като още след Освобождението младата тогава българска държава се превръща в основен пазител на културното наследство и поради тази причина сравнителното проучване с гореизброените страни е напълно уместно.

Макар в областта на културното наследство да не съществува общоевропейско законодателство, то все пак присъства като отделна тема в европейските културни политики, свързани с идеята за създаване на европейска идентичност и споделено европейското наследство и в този смисъл различните национални законодателства имат множество сходства в подходите си към режимите и инструментите за опазване на сгради и паметници на културата.

Общите изводи и констатации, които могат да бъдат направени като обобщение от законодателното проучване, са следните:

  1. Въпреки известни различия в законодателните практики на проучваните страни, съществуващите режими и инструменти за опазване на сгради и паметници на културата се подчиняват на няколко общи за всички тях принципа:
  • споделена и балансирана отговорност между централните, регионалните и местните власти в дейностите по опазване на сгради и паметници на културата (недвижими културни ценности).
  • прилаганите регулаторни режими и използваните инструменти, съчетават напълно пропорционално както строгите санкции към евентуалните нарушители, така и голямо многообразие от стимули, в това число и чисто финансови, насочени към фактическите собственици на подобни сгради и паметници на културата (недвижими културни ценности)
  • наличие на изключително добре развити административни структури на всички нива (централно, регионално и местно) и тяхното кадрово обезпечаване с необходимия човешки експертен ресурс
  • разработване на цялостни интегрирани планове за управление на историческите зони в големите градове, чиято цел е да ги запазят като живи места на паметта за тяхното минало, а не като музеифицирани пространства в живата градска тъкан на съвременните общества
  • съзнателно търсено партньорство с различни неправителствени организации и неформални граждански обединения, отдадени на каузата за опазването на културното наследство
  • осигуряване на необходимото държавно финансиране, в това число и създаването чрез разнообразни стимули на множество допълнителни публични и частни фондове
  1. Наличие на изключително добре разписани и развити механизми на контрол на съществуващите регулативни и разрешителни режими в областта на опазването на историческите сгради и паметници на културата. В тях съществуват ясно разписани правомощия и задължения на различните институции, свързани със стриктното прилагане и спазване на съществуващото законодателство.
  2. Сравнението на различните законодателни практики в цялостен план очертава няколко посоки, в които българският Закон за културното наследство може да бъде усъвършенстван:
  • по-ясна, по-детайлна регламентация и разширяване на правомощията, задълженията и функциите на местната власт и регионалните институции, свързани с опазването, изучаването и съхранението на историческите сгради и паметници на културата (недвижими културни ценности); макар в сега действащия Закон децентрализацията да е очертана като тенденция, то тя е по-скоро възможност и остава по-скоро пожелателна, отколкото открито заявена и финансово обезпечена публична политика в областта на културното наследство като отражение на съвременните идеи за споделената отговорност при неговото опазване и съхранение
  • преодоляване на сега съществуващия отчетлив подход на превес на санкцията над стимула, което поражда различни процеси на демотивация в средите на собствениците и стопаните на подобни исторически сгради и паметници на културата (недвижими културни ценности)
  • разработване на цялостни планове за управление на наследството в историческите зони на големите български градове, където в момента отчетливо надделява частния инвеститорски интерес над необходимостта от тяхното опазване и съхранение именно поради липсата на такива
  • по-работещи и трайни законодателни решения, свързани с привличането на неправителствения и граждански сектор в дейностите по опазване на историческите сгради и паметниците на културата (недвижими културни ценности)
  • разработване на законодателни механизми за стимулиране на разнообразни допълнителни публични и частни фондове за финансиране на дейностите, свързани с опазването на исторически сгради и паметници на културата (недвижими културни ценности)

Тези съществуващи проблеми са очертани в множество други проучвания, които предшестват приемането на Закона за културното наследство през 2009 г., но и до момента не са намерили адекватно отражение в него, въпреки правените в следващите години промени.