Проучвания

219. Деликтна отговорност за вреди, настъпили при или по повод оказване на медицинска помощ (сравнителноправен анализ на уредбата в страните-членки на ЕС, Швейцария и САЩ) (октомври, 2020; 142 стр.)

ПИ 219

РЕЗЮМЕ:

ДЕЛИКТНА ОТГОВОРНОСТ ЗА ВРЕДИ, НАСТЪПИЛИ ПРИ ИЛИ ПО ПОВОД ОКАЗВАНЕ НА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ

 

Надежда Славчева, д-р по право, научен ръководител на проучването

 

Темата за отговорността за вреди, настъпили при или по повод оказване на медицинска помощ, е една от дискусионните в българската доктрина. Тя поставя различни въпроси, чиито отговори в някои случаи са резултат на консенсус в практиката и науката, а в други не.

Ще започна с това, че единомислие по въпроса за дефиницията на тъй нар. „лекарска грешка“ не е постигнато като в годините назад могат да бъдат открити различни предложения за съдържанието на това понятие. Факт, който е неоспорим и общоприет е, че това не е правно понятие, а медицинско[1], макар това само по-себе си да е в контраст с друго твърдение, че понятието „лекарска грешка“ не следва да се използва, предвид това, че самото словосъчетание създава „култура на обвинение и насочване на вниманието към конкретно лице/професия, като по този начин здравната система се лишава от възможност да анализира причините за неблагоприятните събития и да подобри качеството на медицинската помощ“[2].

В допълнение, предвид това, че българската доктрина и съдебна практика се обединява около понятието „медицински деликт“[3], следва да направя уточнението, че в проучването само в приложими случаи е използвано последното, тъй като, както може да се види от изготвения обзор на законодателствата, в голяма част от държавите е предвидена договорна отговорност, на основание на която пациентите могат да претендират обезщетение за претърпените в следствие на предоставена медицинска помощ или услуги вреди.

След това уточнение, бих искала да отбележа, че настоящото проучване представляваше истинско предизвикателство пред авторския колектив от студенти, тъй като е нелека задача изготвянето на обзор на законодателства, принадлежащи към различни правни системи, както и изготвянето на сравнителноправен анализ с цел подпомагане развитието на националната ни нормативна уредба.

Целта на настоящото проучване е да се направи обзор на законодателствата в различни държави, регулиращи проблемите при ангажирането на отговорността на медицинските специалисти, за настъпили вследствие на противоправното им поведение вреди, при или по повод оказваната от тях медицинска помощ.

Установи се, че в следствие на различията в правните системи европейските страни приемат различни подходи по отношение на отговорността при медицинските деликти. Бяха отчетени обаче някои сходни тенденции в регулирането, както и някои съществени различия помежду им. Целта на проучването е да направи обзор на европейските правни системи в областта на медицинския деликт, а не да извършва оценка за тяхното качество.

Без да отчитаме дали природата на правната система е на прецедентното (Англия, САЩ) или гражданско право (Германия, Франция, Испания, и др.) установихме, че в по-голямата си част държавите не предвиждат в законодателствата си специална нормативна уредба, регулираща правоотношението между лекар и пациент. Така, противоправното поведение на медицинския специалист и следващото за пациента увреждане, може да доведе до съгласно гражданскоправни, наказателноправни и административноправни последици, в зависимост от фактите и уредбата в съответната държава.

Испания е типичен пример за приложимостта на административното право в случай на „лекарска грешка“, допусната в лечебно заведение от публичния сектор за здравеопазване, докато правилата на деликта се прилагат, но при медицинска помощ, осъществена в частно лечебно заведение[4]. Това правило е валидно и за Франция и Нидерландия.

От своя страна, Полша е пример за делението на отговорността на договорна и деликтна, отново в зависимост от качеството на медицинския специалист или на вида здравна услуга, предоставена на пациента.[5]

Сходен с този на Полша е подходът на Англия, която не признава договорното правоотношение между пациент и лекар от Националната здравна служба като в тези случаи приложими са правилата на деликта.

В Германия, увредената страна може да избира дали да претендира обезщетение по реда на деликтната или договорната отговорност, а Италия приема правоотношението лекар-пациент за договорно, без да отчита качеството на лечебното заведение – публично или частно.

Независимо от изброените различия, като цяло навсякъде се приема, че доказването на „вината“ е основен принцип и с изключително значение за преценката на медицинската отговорност. В повечето страни се изисква исковете на пациентите да бъдат доказани по отношение на вината на съответния медицински специалист, независимо дали по пътя на гражданскоправен или по административен ред.

Като правило навсякъде се приема, че медицинските специалисти трябва да упражняват дейността си с компетентността и грижата, с която го правят приблизително повечето специалисти в областта на същата специалност. Този стандарт е приет в Италия, Франция, Испания и Германия и е познат като bonus pater familias. В Швеция, Финландия и Дания се наблюдава също изискване, но за по-високо ниво на дължимата грижа, като тези държави се придържат към тъй нар. стандарт на опитния специалист. В Полша се регистрира най-стриктен критерий по отношение на дължимата грижа, докато Англия възприема умерен подход, като за да бъде ангажирана отговорността на медицинския специалист, съсловието следва да е приело обем на дължима грижа на нормално компетентен и опитен лекар.

Решението да се възприеме концепцията за вина води до важен компромис между желаната степен на защита на пациентите и необходимостта да се избягва изпадането на медицинските специалисти в прекомерен професионален риск.

По отношение на причинно-следствената връзка, която е sine qua non при ангажиране на отговорността на медицинските специалисти, различните държави демонстрират идентичен подход. „But for” теста е приложим от повечето държави като Англия, Франция, Германия. Във всички тези държави, основната цел е да бъде открита достатъчно тясна връзка между поведението на лекаря и уврежданията на пациента. За разлика от изброените, в Швеция, Финландия и Дания, изискването за такава връзка е трудно определимо и изглежда няма приет и ясен тест или процедура за оценка.

По отношение на тежестта на доказване в гражданското производство традиционно се изисква ищецът да докаже вината на ответника, наличието на вредата и причинно-следствената връзка между настъпилата вреда и противоправното поведение на медицинския специалист. В това отношение в страните от ЕС, независимо от въведените стриктни изисквания се наблюдава смекчаване на подхода с цел да бъде намерен баланс между различното качество, които заемат пациентът и лекарят.

Подходът на различните държави към присъждането на обезщетението за вреди също беше изследван. Възможно е да бъдат отграничени две различни системи за изплащане на обезщетения в ЕС – (1) системи, основани на вината (Fault-Based Systems) и (2) тъй нар. безвиновни системи (No-Fault Systems).

Повечето юрисдикции в ЕС прилагат първата система, в това число Германия, Италия, Испания, Австрия, Англия, България и др., а втората – безвиновната – Франция и Скандинавските страни.

Алтернативните способи за решаване на спорове като медиация и арбитраж, също бяха предмет на разглеждане. В тази връзка Германия, Франция и Англия са по-значимите примери, които бяха отчетени.

В заключение, надявам се трудът на авторския колектив да спомогне за развитието на българския нормотворец и както казва проф. Дарина Зиновиева „да остави своя полезен дан на българското общество[6]“.

 

 

 

15.10.2020г.                                                  Надежда Славчева, д-р по право

[1] Така Лисаев, П., Деонтологично-правни въпроси на медицинската практика, ИК „Фотон и Ая“ ООД, Плевен, 2010, стр. 132, така Раданов, С., Медицинска деонтология, Сиела, София, 2004, стр. 594, така Радойнова, Д., Лекарски грешки. Съдебно медицинска гледна точка., СТЕНО, Варна, 2013, стр. 27;

[2] Шаркова, М., Медицинският деликт, Център за обучение на адвокати „Кръстьо Цончев“, 2018, стр.11

[3] Така Зиновиева, Д.,

[4] Вж. Испания

[5] Предвиден е регресен иск от лечебното заведение към служителя, ако се установят умишлени действие от негова страна, ако същият използва непозволени методи на лечение, или ако лечебното заведение няма застрахователно покритие или е в несъстоятелност.

[6] Така проф. Зиновиева в Резюме към Проучване № 161 на Народното събрание на тема: „Законодателен режим на стволовите клетки в България и в Света“, 2011, стр. 12